Волейболът отново обедини България и показа, че спортът може да бъде общ национален език. След историческия успех на Световното първенство по волейбол във Филипините сребърните ни медалисти се завърнаха у дома. Рано тази сутрин националите кацнаха на летище „Васил Левски“ в София с полет на правителствения самолет от Истанбул. Те бяха посрещнати с червен килим и шпалир от гвардейци – церемония, която ясно подчерта значението на постигнатото.
България ликува. Волейболистите не само спечелиха второто място в света, но и сърцата на хората. Макар официално да са вицешампиони, за мнозина те са истинските шампиони. Успехът бе сравнен дори с емоциите от футболното световно през 1994 г., когато страната за кратко застана в центъра на глобалното спортно внимание. За пореден път малка България доказа, че може да бъде голяма, когато има цел, вяра и упоритост.
Тази победа обаче поставя и важен въпрос: защо държавата все още не е разбрала, че спортът и образованието не се конкурират, а вървят ръка за ръка? Децата на България – независимо дали са наши собствени, на съседа или на съучениците от класа – са бъдещето, което всички заедно изграждаме. Всяка инвестиция в тях е инвестиция в общото ни утре.
Примерите са ясни и многобройни: братята Николови изведоха волейбола ни на световно ниво; Никола Цолов носи българското знаме във Формула 1; Иван Иванов и Александър Василев развиват тениса; Ружди Ружди триумфира с нов световен рекорд в тласкането на гюле в категория F55; Тервел Замфиров и Павел Кръстев извоюваха световни титли в канадската борба; българският отбор по канадска борба донесе пет медала от първенството в Албена; Магдалена Вълкова спечели злато и бронз в художествената гимнастика; националният отбор по плажен тенис също извоюва световно злато; а младите ни таланти в олимпиадите по математика, физика и информатика продължават да доказват, че българският ум и дух нямат граници.
Всички те са доказателство, че България може. Но често държавата отсъства. Тогава остава едно: обществото да бъде държавата. Всеки лев, всяко усилие и всяка протегната ръка в подкрепа на спорт и образование е реална инвестиция в по-силна, по-умна и по-сплотена България. Ако дори един процент от хората започнат да действат, а не само да коментират, страната ни ще бъде различна.
Истинската реклама на България не са политическите изявления или социалните постове, а успехите на децата ѝ. Именно те показват на света какво може тази нация. Политиците вероятно ще се опитат да си припишат радостта от сребърните медали, публикувайки емоционални постове, но обществото трябва да различава пиар жестовете от истинската подкрепа.
Министерството на младежта и спорта има отговорността да гарантира равнопоставеност. Не е достатъчно да отличаваме само волейболистите — златните ни медалисти в другите спортове също заслужават признание. Ако искаме България да има бъдеще, трябва да изграждаме система, която подкрепя всички шампиони – и на терена, и в класната стая.
